„Драги читатели,
Ще ви запозная с изживяното от мен, което ще ви прозвучи едва ли не като фантастична приказка, нещо, което и моето семейство трудно възприе, но то е факт!
Казвам се А. А. – адрес… Когато отидох при Вера, бях на 74 години, една доста напреднала възраст, за да очаквам някакви особени физически промени. Диагнозата ми беше сърдечна недостатъчност, сърдечен шум и аритмии. Може би около 20 години ходих при различни лекари, все известни имена. Направих куп изследвания, снимки, кардиограми, изпих лекарства колкото аптечен пункт. Но положението ставаше по-зле. Задъхвах се, шестте стъпала до асансьора бяха мъка, не можех да нося повече от 1 кг. Всяко натоварване ми причиняваше болка под ребрата и трудно поемане на въздух. Беше ми забранено през зимата да излизам, ако температурата е под 0 градуса. Студът свиваше кръвоносните съдове и започваха болките. Бях като в домашен арест. През лятото ходихме на вилата, там до вратата са 10 стъпала, но когато ги изкачвах, горе трябваше да клекна и да се свия, както правят спортистите след дълго бягане.
За Вера научих от една моя много близка, която вече посещаваше дома ѝ. Реших, че ако не стане по-добре, то поне не вярвам да стане по-зле. Посещавах я около месец, всеки ден без събота и неделя. Простоят при нея ме успокояваше, но нещо съществено не бях почувствала. Но един ден ѝ казах, че не се чувствам добре, че ми се повръща. Накара ме да легна на килима и каквото и да ми се случи да не се безпокоя. Първото чувство беше, че ми се слага нещо като панделка на челото и на двете ръце над лактите, но краката не можех да почувствам, бяха като безчувствени. Същото се получи и с ръцете ми, не можех да си помръдна пръстите. В един момент почувствах сякаш някой с опаката страна на нож минава от едната до другата ми страна под гръдния кош. Тогава изпитах страх, защото като че ли бях отворена и сърцето ми сякаш искаше да изскочи. Спираше, тръгваше, имах усещането, че се премята. Около мен беше една бяла млечна светлина и настъпи успокоение, но възприятията като говор и чуване не бяха нарушени. Казала съм на околните, че сигурно вече съм умряла и се намирам в белия тунел, но гласът на Вера ме успокои и да не се страхувам. Не знам колко време съм се намирала в това състояние, но после разбрах, че било повече от час и половина. Започнах да чувствам ръцете и краката си, но тогава дойде студът. Беше ми безумно студено, зъбите ми просто тракаха, нещо като маларична треска. Помолих да ме покрият с нещо, но Вера ме успокои, че скоро ще мине, защото ме отпуска упойката. За около 10-15 минути се успокоих, но се чувствах много отпаднала.
Продължих да я посещавам, но един ден изпаднах в паника, като разбрах, че асансьорът не работи. Мислех да се откажа, но после прецених, че ако се качвам много бавно и почивам по-дълго, на всяка площадка, ще успея да се придвижа. Но чудото беше станало! Изкачих 5-те етажа без почивка и без болки и бях толкова изумена от станалото, че при влизането се хвърлих на врата на Вера и пред всички почти изкрещях: „Вера, качих се без асансьор!“. Тогава разбрах, че отново ще бъда нормален човек. Бях предупредена, че и вкъщи може да ми се случи подобно нещо и то се случи! Както гледахме новините в 10 ч. вечерта, почувствах, че трябва да легна веднага и както бях седнала на дивана, само се обърнах и легнах по гръб. Почувствах отново изтръпването и че не мога да се движа. Мъжът ми беше оправил леглата за спане и ме помоли да си легна нормално. Не можех да се помръдна, само помолих, ако може, да ме покрие и ми сложи една възглавница под главата. Щом започна да ми става студено, разбрах, че отпускането започва. Какво беше учудването ми, като видях, че часовникът показва 00.15 ч. Била съм в това състояние 2 часа и 15 минути, но този път без страх. Преместих се в леглото, спах спокойно и на другия ден бях бодра.
Продължих терапията и един ден изживях нещо чудно и приятно. Изпаднала съм в нещо като слаб транс (ако така може да се опише) и бях в една огромна зала, стените бяха като от стъкло и в дъното се виждаха някакви фигурки, а аз бях легнала на някаква количка, която се движеше тъй, че пътувах с главата назад и залата постепенно се отдалечаваше. Попаднах отново в стаята на Вера и всички ми се смяха, че съм изкарала един сън и не съм чувала нищо, а аз обикновено се събуждам от най-малкото нещо. Но изживяното беше много приятно.
Както ви казах в началото, че всичко ще ви се стори фантастично, но сега аз излизам при минус 7-8 градуса, ходя по екскурзии, а лятото, когато не сме на вилата, ежедневно ходим с кучето по баирите по 2 часа, а те, вярвайте ми, не са никак полегати. Доста хора биха видели зор. Дори днес тичах, за да хвана автобуса, а това преди беше невъзможно. Искам да ви дам един съвет. Не се вторачвайте в болестта си. Вярвайте, че всичко ще се оправи, това ще подпомогне оздравяването ви.
Животът ми не е бил лек. Прекарала съм 4 тежки операции, едната от рак; преживяла съм две тежки автомобилни катастрофи и една трамвайна, но вярвам, че някъде там горе има някаква сила, която ни крепи и предпазва. Само трябва да вярваме и да се надяваме. Ако можете, освободете вашето чувство за хумор, намирайте смешното и в най-трагичните неща, то ще ви предпази от стрес.
На всички читатели пожелавам здраве – най-голямото богатство, повече оптимизъм и добро чувство за хумор.
Бог да даде дълги години на Вера, за да направи щастливи и други хора като мен! Имайте вяра в Бог, в отвъдното и във Вера! Желая здраве, дано го получите! Не се отказвайте лесно от започнатото, защото то не става изведнъж.
А.“
